Камък

Не питай от къде е в мен,
душата камък дето нося,
тежи и ми напомня ден след ден,
не съм родена аз любов да прося.

Това остана ми от теб,
едничка твърдост в мен втъкана,
сърцето си превърнах в лед,
душата в камък - да не бъде рана.

Да не тъгува, длани сплела,
в твойте липсващи ръце,
така към нищото поела,
сама с отрязани криле.

Прости, но камъните не тъгуват,
те нямат памет и не чуват зов,
безкрайни хоризонти не сънуват,
не тръпнат зажаднели за любов.

Студен и хладен е дъхът им,
а допира скова всяка длан,
която се опитва да зарови пръсти
и да остави спомен там.

Не питай от къде е в мен,
чудовищната тайна сила,
извира необятна ден след ден,
от камъка, зад който съм се скрила.