Силата

Не ме попита дали съм готова
а просто душата ми взе
а бях обковала в окова
разранени от пътя нозе.

Не ме и попита дали мога
със таз свобода да вървя,
не ми остави ни мисъл тревога
за нея да се задържа.

Не каза, че свършва Земята
а бутна ме от ръба,
за да открия крилата
и в друг свят да летя.

Молитва за двама

Научи ни, Господи, да се обичаме,
без в Любовта си да се вричаме
и без да търсим все отплата
за грешките си по Земята.

Научи ни как да даваме,
без нищо да не притежаваме,
да знаем, че направени сме от Любов
и тя ни стига за Живот.

Води ни през трънливите пътеки,
където се препъва всеки,
не ни оставяй да се скитаме,
без силите си да изпитаме.

А щом достойни ни намериш
ръцете ни в прегръдки да разпериш,
да приютим в себе си частички,
от Твояти Любов към всички.

Полет

Когато се оттърсиш от желанията,
когато се освободиш от притежанията,
откриваш, че ако не стискаш със ръце,
ще имаш пълно със хармония сърце.

Тогава да летиш ще можеш,
защото няма за какво да се тревожиш,
ще знаеш, че не можеш да загубиш,
на силата във теб ще се учудиш.

А все ни лъжат, че сме малки,
че носим само чувства жалки
и се нуждаем все да притежаваме,
а всъщност силата не искат да познаваме.

Не искат да ни пуснат от кафеза,
предлагат ни измислена трапеза,
на всеки в опаковка сбъдната мечта,
с цената на отрязани крила.

С цената на излъгани надежди,
ни омотават в обещанията и в прежди:
"Вземи кутийка щастие и стискай,
и до сърцето силно я притискай!

И падай, ставай, но не я изтървай,
загубиш ли я - мрака ти претърсвай,
без нея няма как да съществуваш,
не се опитвай друга да купуваш!"

И ние стискаме каквото са ни дали,
и стават дланите от стискане корави,
не можем никой после да погалим,
че с ласката си да не го ударим.

И тъй загубени във свойте притежания,
разкъсвани от хиляди желания,
забравяме за онзи вечен зов,
че този свят направен е с Любов.

Че Любовта е тук по всяко време,
не може никой да ни я е отнеме,
че няма смисъл в ръце да я държим,
те служат ни да можем да летим.

Невъзможен полет

Полетът е труден и тежат крилата,
толкова от мен ще трябва да оставя на Земята.
Дали ще бъда себе си и без мечти,
само празна ли душата ми ще може да лети?

Сама

Сама ще се скитам сред вселената безкрайна
и в себе си ще нося болка тайна,
че този път със никой не успях да извървя,
че хиляди животи все сама вървя.

Измама е това, че трябва да сме двама,
тъй силата не става по - голяма,
а само се залъгваме, че нещо притежаваме,
от истината тъй далече оставаме.

Сами ли сме, успяваме да видим,
това, което като двама крием,
че смисъла не е на таз Земя,
да връзваме в окови Любовта.

Че ако искаме да полетим,
не можем нищо във ръце да задържим,
че всяко притежание ни тегли към Земята
и тъй поробва ни душата.

Смисъл

За Смисъла сте заговорили отново,
за мене той обърква всяко слово.
Безсмислени изглеждат ми отдавна дните,
дори не ровя вече във следите.
Живея си олекнала без Смисъл,
освободих се от онази мисъл,
която искаше живота да нарежда,
в зависимости всичко да подрежда.
Днес имам само себе си и нищо друго,
откривам, макар и да звуча не малко лудо,
че всяко претежание тук на Земята,
ни иска за отплата Свободата.
И някои плащаме цената
и доброволно си оставяме крилата,
нали обичаме да притежаваме,
дори от обич да се престараваме.
Така минават дните,
а във небето, вперени очите,
си мислят "Боже, смисъла къде е?
Защо света мълчи и тъй немее?"
Но чуло повика в сърцето,
решава да ни приюти небето,
едно след друго всичко ни отнема,
за да не стои пред нас дилема:
"Дали да си остана на Земята
или да полетя във Небесата?"
Така, когато нищо веч не притежаваме,
най - хубавия дар в света познаваме-
Свободата, да живеем тук на таз Земя,
без да плащаме цена.

За мене

За мене си слязъл тук долу във ада,
и всичките болки за мене изстрада.
За мене изгубил си сто свои живота
и сто пъти с кръста вървя на Голгота.
Сто пъти се срещахме и се обиквахме,
но с болката всъщност така и не свикнахме.

Винаги силно един към друг тичахме,
всеки път двама така се привличахме,
че в сблъсък превръщахме всяка следваща среща,
от който оставаше диря гореща.
Сто пъти пожара с сълзи потушавахме,
а болката после от него забравяхме.

Днес, сто и първия път, аз няма да бягам
на стогодишната обич туй веч не приляга,
бавно, политайки към тебе ще тръгна,
и кротко завинаги ще те прегърна.
Сто пъти бе нужно този път да вървим,
на сто и първия във Едно да се съединим.