Осъждате ръцете ми

Осъждате ръцете ми горещи,
които палят в мрака свещи
и с крехък пламък светлина
прогонват вашата тъга.

Да, знам уютно беше в мрака,
не пее луда тишината
и няма зов за друго време,
душата ти спокойна дреме.

Но някой дръзва да извика,
да тича, да не спи, да пита,
а ти със мрака се завиваш,
обръщаш се и пак заспиваш.

Вик

В мрака стих и полувик
поет съм и съм си критик,
във лудост пиша слово чудно
и после го разбирам трудно.

И бавно думите ми капят
протягат се да ме ухапят
със чувство да ме заразят
към мен невидими пълзят.

Опарена листа захвърлям
и със задачи се нагърбвам,
забивам мисълта в земята
да спре да търси чудесата.

Но чула песен във нощта
събужда се в мене тя
лети, поръчва на звездите
кога да сътворят мечтите.

И вдъхновена пак се връща
живота във поезия превръща
и вик след вик аз пиша стих,
забравила, че бях критик.

Есен

Когато с мъгли есента ме погали
тогава окапаха тъжни моите длани,
а песента ми далече на юг отлетя
да дири мечтаната топла земя.

В очите ми локви от дъжд се събраха,
мечтите ми тихо в сълзи заваляха.
А времето спря и не каза дали
сама си измислям тези мъгли.

А ти

А ти ще бъдеш тъжното в душата ми
най-тихата ми болка и мойта самота -
познала други, във покоя на телата им
ще те откривам като липсваща вълна.

Намерих те сред дрехите на другите,
съблечени пред прага на нощта.
Намерих те-когато нямах думите-
"Не тръгвай да не съм сама".