Ода за студента

ВИНСа тесен за мойта душа е
и кога студент дойде тук и се помае
трябва да забрави греховния пир
да бяга по лекции и да учи в мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори -
тоз учебник тежък що нося отгоре
не ме помирява в тия небеса
и кога във ВИНСа вдигна си гласа
смело да покажа колко много зная,
други получават шестици накрая.
В тоя дом плачевен живот нестърпим
и мойто желание се губи кат дим.

Мисля, че вратата към заветний край
накъде извежда никой не я знай.
Че не тоз учебник извежда нататък,
че из света шумен пътят е по кратък,
че пищова братски - без гордост, без вик
подаден сришом на някой клетник,
че подсказана дума за святото дело,
че лекция цяла преписана смело
са много по-мили на професора висши
от всичките тез зубрения излишни.

Мисля, че човекът тук на този свят
може да си пийне с колега коняк,
от кои'т се клетва студента отказа,
че цел по висока някой му показа.
Че не с тоз учебник и не с тоз конспект
искам да изляза, а съм все зает.
Че ближний ми има нужда не да ме препитва,
а от силна помощ когато залитва.
И че ще е харно да напусна веч
таз ограда тиха от купон далеч
и да видя две - три кръчми нови -
не издържам вече в тежките окови.

Рече и излезе.
Четири годин той скита се
бездомен, без сън, без покой,
със вънкашност чужда и занятие ново
и сърце порасло, за купон готово.
Говореше често за сесия, за борба,
кат за една ближна, обща веселба,
часът, на която беше неизвестен.
Изпитваше кой е сърцат, сиреч свестен
участник да стане във купона свят,
всяк един колега беше му и брат.
Той беше невидим фантом или сянка,
озове се във ВИНСа, мерне се в седянка
покаже се, скрий се - без знак и без след
от лекции гонен, в купони приет.
Днес в кафето глухо, утре в някой бар -
говореше често за изпита стар.
Че щастлив е оня, който изпие пръв
пълната чаша на един дъх.
И всякоя възраст, специалност и занятие
взимаше участие в това предприятие.

О, студенство свято, теб те освети
малдостта на душите ни,
свещенно си ти!
Ти белег си страшен и знак за свобода -
за това на нас ни завижда народа!

Среща

На среща със твоята същност
пристигам прикртито смутена -
умело ще скрия ли всъщност,
че идвам при теб наранена.

Аз няма да моля за нежност
и с клетви не ще те заклинам,
отминали мигове прежност
пред тебе не ще да проклинам.

Ще бъда отчайващо смела,
друг изход незнаем, нали,
към твоята същност поела,
не спирам макар да боли.

Ще видиш лицето ми бяло,
с изплактнати вече очи,
но няма да знаеш къде е боляло,
добре се преструвам нали.

Ще хванеш ръцете ми бели
с треперещи пръсти сега,
незнаеш - преди бяха смели,
преди да пожънат тъга.

Душата си бяла ще скрия,
с изтъргани черни бразди,
ако я искаш, ти сам намери я,
по тихите, плахи следи.

И бяла ще тръгна до тебе,
отново родена почти,
ще крия предишната мене,
дори от това да боли.

Мрак

В притихналия мрак,
ще бъда сянката на твоето преди,
превърнала се в черен прах,
оставила забравени следи.

Ще бъда тихо и послушно минало,
което ти за мен си сътворил,
ще нося тихо само времето,
което в себе си си заличил.

Ще бъда няма песнопойна птица,
дошла от приказка една,
която Снежната Кралица,
остави със замръзнала душа.

Премръзнала, омръзнала - ще бъда свита
във спомените топли от преди,
ще бъда малка гаснеща звездица,
която утрото ще заличи.

Аз ще съм Малката Русалка,
а принцът, влюбен в друга, ще си ти,
за мене приказка прощална,
ще ти разкажат морските вълни.

С гласът им тъжен аз ще ти попея
за моето изстинало сърце,
което аз опитах се да сгрея,
със две замръзнали ръце.

В притихналия мрак
ръцете няма да ги има вече,
превърнали се в морски прах
ще те прегръщат отдалече.
...

P.S.
В притихналия мрак се чува крясък,
това е моят вик - нагълтал пясък,
но още имащ сили да ти каже,
че оцелях без теб и пак обичам даже...

Недей

"Недей умира преди мен, защото в тази бездна вечността
аз никъде не ще намеря твоята привързана към хората душа"

Не чу молбата ми горещта
и ме остави в този свята сама,
където няма повик, няма среща,
а само стенеща мъгла.

Отне ми всичко - без душата,
но нея аз ти подарих
и затова се примирих с мъглата
и себе си във нея приютих.

Не ме жали и там ще оцелея,
защото помня тихия ти вик,
с който ме поломи да живея,
за да напиша този стих.

И да оставя малка диря
от себе си, от теб, от любовта
и смисъла във нея да открия,
за да избягам от смъртта.

Не ме моли обаче да обичам -
в мъглата няма слънце, няма зов
и нямам сили да се вричам
в друга истинска любов.

Не за да обичам аз останах,
а ти ще ми простиш нали,
следи да издълбая се захванах,
за да те има и след теб дори.

Морето в очите ми

Морето в очите ми се размъти.
Не, не плача, просто пак заваля.
И студени отровени пръсти
пият жадни от мойта тъга.

Морето сърдито ги гони,
то ги дави във синя мъгла,
те потъват - отрязани клони -
в завалялата моя душа.