Когато гледаш във очите ми

Когато гледаш във очите ми,
не виждай само че се смеят -
на дъното блестят сълзите ми,
напиращи от мен да се излеят.

Когато ме прегръщаш нежно,
не чувствай само как живота в мен пулсира -
дълбоко в себе си погребах нещо,
за да не гледам любовта ми как умира.

Когато устните си с мойте сливаш,
не вкусвай само сладостта им -
горчилка всъщност ще отпиваш
от моите прикрити рани.

“Бог е Любов и Любовта е Бог”

Ще можем ли да бъдем толкова добри,
че да простим дори, когато много ни боли,
дори когато някой света край нас руши,
ограбва ни и после оставаме сами.

По мъничко от всичко е вземал всеки ден
усмивка, поглед, чувство ограбвал е от теб
и някак нереално света пресътворил
от тебе всичко взето за друг е съхранил.

Ще можем ли с усмивка пак да му простим,
и надживели болката напред да продължим
с едничко чувство само, че сме били добри,
вината да оставим на други да тежи.

А Господ на небето с любов ще се усмихва
и неговата обич в нас няма да затихва,
ще ни даде звездички, които тихо светят,
когато никой няма по стръмната пътека.

И после чудо – виж небесните звезди
си срещнал на земята във нечии очи
и тази силна обич ти сам си си предрекъл
с добро си извървял най – стръмната пътека.

Уличка

По моята уличка - слънчева, есенна
пак се скитам - щастлива отнесена
и не виждам от нечия мисъл залисана,
че участвам в пиеса отдавна написана.

И си вярвам, че аз си измислям,
че живота си аз го написвам
и че всичко, което след миг предстои
моята мисъл сама го строи.

И така да творя съвсем се увличам,
света да градя тъй както обичам,
без да виждам, че някой от завист не спи
и след мене върви ден и нощ да руши.

Беше страшно, когато назад се обърнах
и когато от студ сама се прегърнах,
за да мога да гледам света как умира
и разбрах, че всичко ей така си отива.

Че живота е вече отдавна написан
и на всеки от нас точен път е орисан
и не мога да бягам, да се скрия от края -
някой друг си измисля, а аз го играя.

Не спирай

Не спирай да ме искаш,
a аз ще го усещам някак
и ще изглежда нереално сякаш,
че всеки сам пое по пътя по нататък.

Не спирай да ме гледаш
и аз на твоя поглед ще се грея,
а щом ми загори отвътре
с дъжд от моите сълзи ще се полея.

Не спирай да ме вземаш
и аз ще бъда твоя цяла,
със длан от мен да ме отнемаш
и с обич, студ за мене сгряла.

Не спирай да си тръгваш,
и аз ще чакам поглед спряла
в мойте длани да се връщаш,
с душа за мене зажадняла.

Не спирай да ми липсваш
и аз със тази болка ще живея -
при мене като сън да идваш,
на яве все по тебе да копнея.

Не спирай пак да ме откриваш
при мене уморен да се завръщаш
от мойта нежност да отпиваш
от нея прероден да ме прегръщаш.

Не спирай да си ти
и аз не ще да спра тогава
да бъда себе си с очи,
които обич ще ти дават.

Дали

Дали във мрака светлина откри
или пък тъмна сянка лъчите ти закри,
дали любов това е, което днес искри
или мъгла дъждовна отново те обви -
незнаеш, може би...

Дали ще се прибираш със песен в нощта
или ще крачиш тихо със миничко тъга,
дали ще се засмееш със поглед озарен
или ще бъде някои от твоя смях ранен -
незнаеш, светът притихнал е смутен...

А може да си мислиш, че пътя е Един
или ще търсиш изход в безкраен лабиринт
и вечно ще се мъчиш врата да си избиваш
или врати ще има - ще трябва да избираш -
незнаеш, във себе си мълчание намираш...

Дали ще търсиш някои със дъх да те обвие
или ще чакаш тихо той сам да те открие,
дали ще бъдеш извор - с любов да го заливаш
или пък страшно жадна от него ще отпиваш -
незнаеш, ти вечно ще откриваш...

Но може би ще знаеш, че в този твой живот
във всеки миг и избор ти подарява Бог -
дали мига ще искаш или мига ще спреш
ти винаги ще можеш сама да избереш.

Молитва

"Бог е дух и ония които му се кланят с дух и истина
трябва да се кланят" Йоана 4:24

Тихо свеждам глава,
пред Твоята тежка ръка, Господи,
пак избрах грешния път.

И с вяра във Теб ще се моля
да пребъде в мен Твоята воля
и да тръгна по нова пътека сега.

Ще ми простиш ли, че сгреших от доброта,
че исках да е жива любовта
и ослепях за пътя, които ми избра.

Залей ме с светлина, за да прогледна,
ръце към Тебе да протегна
и да усетя силата Ти в мен.

Да не забравям туй що виждам,
да се науча да съзиждам,
защото знам, че пътя е Един.
Амин.

Не помня

"Tell me why are you so bland to see that the ones
we hurt are you and me"

Не помня кой започна пръв,
но помня, че в душата ми потече кръв,
от болката, която сами си причинихме,
от мисълта, че всъщност нарочно се ранихме.

И всеки убеден във своята си сила
бе само заслепен, потърсил бе закрила
зад нея да прикрие човешкия си страх,
че любовта накрая превръща във прах.

И станахме актьори с една жестока роля,
да се раним докрай - импровизирахме на воля,
И всеки в правотата си така бе убеден
и всеки сам накрая си тръгна наранен.

И вместо да заплача от болка наранена
и нашата вина да бъде опростена,
глава надигнах гордо и със лекота
с жестоки длани бръкнах във твоята душа.

Но не простена ти и никой не разбра,
че моята жестокост остави ти следа,
която те направи по-силен и студен,
завинаги тогава ти тръгна си от мен.

Завинаги ще зная, че гордостта е грях,
че ражда се когато във нас живее страх
и той ни дава сили само да раняваме,
тогава да обичаме завинаги забравяме.

И няма път, по който да искам да вървя
не мога любовта сама да сътворя.
Жестоко се поучихме -
прогледнахме като получихме
едничък край вместо заветен рай,
горяща суха клада
вместо частички шеметна наслада.

Приказка

Преди сънят отново да те победи
спомни си моята прегръдка в мрака,
заспивайки във миналото се върни,
защотото там несбъднат миг те чака.

Тогава ще ти се присъня аз
като вълшебница, не в този свят родена,
със топли думи, с нежния си глас
да ти разкажа приказка за тебе сътворена.
***

Живяла някога в далечно царство
принцесата със морските очи,
растяла тя във свойто господарство
с красиви приказни мечти.

Тя тичала сред ветровете,
окъпана от горската роса,
а слънцето стопявало и снеговете
и ги превръщало в цветя.

Била щастлива малката принцеса,
но зла магьосница и завидя,
ориса я на друго царство принца да хареса
и да загуби любовта.

Дочул притихналия вятър
злокобното проклятие в нощта,
ядосал се и с тежък трясък
провиканал се в заспалата гора:

“Цветя, дървета, малки птички,
над царството надвиснала беда,
ще бдим да пазим дружно всички
принцесата да не познае любовта.”

И станала гората по красива,
принцесата затрупвала с цветя,
а царството със тръни обградила,
за да не влиза обичта.

Но тръгнал сам по пътища незнайни,
далечен принц със светнали мечти,
сънувал бе сред брегове омайни,
принцесата със морските очи.

Била прохладна тиха вечер,
заспала уморената гора
и тъжна песен отдалече
принцесата дочула във нощта.

“Аз скитах се сред светове безкрайни
и търсих твойта красота,
врати отключвах и откивах тайни,
но не намерих любовта.

Дали зад тези тръни обградена,
не чакаш да ме срещнеш ти
и любовта, в сърцето ти стаена,
към слънцето да полети.”

Усмихнала се малката прицеса
и влюбила се в тъжния му глас,
родена бе тя него да хареса
в притихналия нощен час.

И стана чудо сред гората
оградата превърна се в цветя,
за да намери принца в тъмнината
принцесата и любовта.

Но в този късен нощен час,
когато всичко тихо спеше
със лоши думи, с пъклен глас,
магьосницата планове кроеше.

Промъкна се при малката царица
с магия нея да приспи,
а принца да превърне във звездица,
която утрото ще заличи.

И от тогава само вечер
принцесата все скита в мрака
да види своята звездица от далече
преди да е дошла зората.
***

И мина ден след ден, година
проклятието от прицесата отмина,
роди се нова Сила от тъгата,
успя сама да победи събдата.

Събуди се от черната магия
създаде своя, нова орисия,
където принцът е при нея на земята
и път показва им напред звездата