Защото много те обичам

Защото много те обичам, спирам
да вдъхна този свят студен
и в мене силата откривам
да имам поглед озарен.

Прости, че идваш от далече
и виждаш - тъжна съм била,
аз обещавам - няма вече
да плача от студенина.

Ти помниш ме такава влюбена -
отдала се на пролетта,
а днес от нямане погубена
откриваш ме сред есента.

Да знам - аз обещах, че ще се боря,
но паднах повалена от тъга
не исках с любовта да споря
и тръгнах си преди да е дошла.

Прости, тогава всичко знаех,
но не посмях да полетя
и нашите мечти оставих -
не моята пътека се втурнах да вървя.

Изгубих се сред другите в безкрая
от уморени мисли и събди,
но исках да раздам до края
една любов, която ми тежи.

Сега разбирам,че не съм забравила,
ти носиш ми към мен следа,
от обич в тебе съм оставила
към себе си най - вярната врата.

Каквато съм била при тебе се откривам,
прераждам се в една забравена мечта,
частичка по частичка отново се събирам
от твоята искра запалвам светлина.

Защото много те обичам,
защото ме обичаш ти,
когато ме боли при теб ще тичам
да ми припомняш нашите мечти.

Безкрая

При тебе спирам само да призная -
страхувам се, че няма край безкрая,
че цял живот на някъде ще скитаме,
че ще приситигаме и ще отлитаме.

И питам се дали това сама избрах,
да бъда силна като пожелах,
това ли значи - страшна сила
да няма кой да ме закриля.

И аз ли бях онзи смелата,
която не призна повелята,
че трябва да съм нежно цвете,
закриляно от ветровете.

Поканих ги да бъдат мои братя
и заедно да обиколим земята,
закостенели нрави да рушим,
един различен свят да съградим.

С усмивка предизвиках си съдбата,
че няма да се подчиня на правилата,
че зная тайната на любовта -
че тя е повод да вървя, а не да спра.

Така избрах най - стръмната пътека
все търсих мрак и там да светя,
и мисля си сега - навярно съм сгрешила,
мечтата си от сила дали не съм строшила.

Сянка

Тъмна сянка се спира
и ме взема насила
и шетпи ми в нощта,
че нямам с какво да се защитя.

Че светла не мога сега
да се откупя от нея сама,
и ако искам за миг свобода,
ще трябва да открадна три сърца.

И три възможности ми дава
три пътя да открия и оставя
да разруша три тръпни свята
отнела им за себе си сърцата.

Тъмна сянка веднъж завидя
на светлината във мойта душа
и зла реши да ме накаже,
че няма обич с мене да докаже.

Тя искаше да ме владее
и с моя поглед да се смее
със мойта хубост да омайва -
не да даде, а да ограбва.

Тя ми каза ехидно: "Не тичай,
не тръси,не моли, не обичай
подчини се и моя бъди,
три горещи слънца за мен угаси."

Аз мълчах и навеждах глава,
търсех начини как да я спра,
и реших да строша красотата,
за да запазя живи сърцата.

На скитане дълго обрекох се,
че вярна ще бъда зарекох се,
и нито веднъж не протегнах ръка,
от друг да крада, да се съхраня.

Последно ти ме отмина и не позна,
че мене ще срещнеш ти не видя,
не можех с очи и ръце да те спра,
не можех от тебе да вземам сега.

Тъмна сянка ехидно се смее във мрака
тя не спи, да обикна ме чака
и тогава примамлива идва в нощта
със мойте длани да взема сърца.

Остави ме и тръгавай към светлината,
ти вместо мене обичай слънцата,
и потапяй се смело в лъчите им,
и помни, че със тях аз обичам те.

mising One inside of me

Мъничка истина в думи събранa,
шепичка вяра от теб разпиляна -
имал си Нещо, което са взели,
светлия поглед от теб са отнели.

Някой в душата ти пак се е ровил,
някой е тръгвал, а ти си го гонил,
обичал си силно жестоки ръце,
които са имали нежно лице.

Обичал си силно, раздал си до край,
но не получил заветния рай,
загубил си в себе си тази искра,
която запалва ти мрака в нощта.

И криеш се вече, градиш си стени,
мислиш, че няма зад тях да боли,
скрит и от себе си ред подир ред,
трупаш зазидани късчета лед.

А вечер заспиш ли сънуваш мечти
как нечия длан стената руши,
но липсва във утрото тази ръка -
мечтата превръща се в нова стена.

Защо не ми каза, че друга обичаш,
че в други градини мечтаеш да тичаш?
Остави това да откривам сама,
сама да проглеждам след всяка сълза.

Защо не ми каза, че идваш при мене,
за миг да избягаш от прашното бреме?
От себе си повече щях да ти дам -
искрица да имаш, когато си сам.

Незнаех, че с утрото бързаш да тръгваш
на ставане своята болка нагърбваш
и само с усмивка разрошваш косата ми
и под краката разбиваш земята ми.

Сама се завързах, за да не тръгна
да тичам след теб и да те върна.
Някой бе казал, че друга обичаш,
че в други очи непрестанно се вричаш.

Объркана аз, изпуснах мига
да ти даря за изпът светлина.
А вече е късно - звездите мълчат
и няма какво да ни предрекът.

Зная - не моите длани сънуваш
и не за моите песни тъгуваш,
затова любовта, която остана
преврънах във чиста молитва за двама.

За тебе помолих Бог да те срещне,
с онези мечтани пръсти горещи,
които ще ровят стената от лед
и там ще откриват теб, само теб.

За мене помолих Бог да дари
сили за обич и нови мечти,
напред да вървя, да стигна мига,
когато от мене ще дам светлина.