Осъждате ръцете ми

Осъждате ръцете ми горещи,
които палят в мрака свещи
и с крехък пламък светлина
прогонват вашата тъга.

Да, знам уютно беше в мрака,
не пее луда тишината
и няма зов за друго време,
душата ти спокойна дреме.

Но някой дръзва да извика,
да тича, да не спи, да пита,
а ти със мрака се завиваш,
обръщаш се и пак заспиваш.

Вик

В мрака стих и полувик
поет съм и съм си критик,
във лудост пиша слово чудно
и после го разбирам трудно.

И бавно думите ми капят
протягат се да ме ухапят
със чувство да ме заразят
към мен невидими пълзят.

Опарена листа захвърлям
и със задачи се нагърбвам,
забивам мисълта в земята
да спре да търси чудесата.

Но чула песен във нощта
събужда се в мене тя
лети, поръчва на звездите
кога да сътворят мечтите.

И вдъхновена пак се връща
живота във поезия превръща
и вик след вик аз пиша стих,
забравила, че бях критик.

Есен

Когато с мъгли есента ме погали
тогава окапаха тъжни моите длани,
а песента ми далече на юг отлетя
да дири мечтаната топла земя.

В очите ми локви от дъжд се събраха,
мечтите ми тихо в сълзи заваляха.
А времето спря и не каза дали
сама си измислям тези мъгли.

А ти

А ти ще бъдеш тъжното в душата ми
най-тихата ми болка и мойта самота -
познала други, във покоя на телата им
ще те откривам като липсваща вълна.

Намерих те сред дрехите на другите,
съблечени пред прага на нощта.
Намерих те-когато нямах думите-
"Не тръгвай да не съм сама".

на България

Каква неземна сила в теб се е вселила,
земя скърбяща - радости родила,
пропита с кръв от твоите деца
ти даваш на света цветя!

Омайни рози, люляци, треви -
плетем венци от минали сълзи
и кичим се със тях наивно смели
по пътя си далеч от теб поели.

А ти ухаеш на родина -
на свиден дом и гаснеща камина,
но споменът за теб е само във съня,
наяве си от нас оставена земя.

Дарила ни с красиво детство
и славно минало в наследство,
остана да ни чакаш с протегнати ръце -
от себе си ни даде и нищо не ни взе.

Изпрати ни с усмивка, скриваща тъга
най-скъпи сме ти ние - непокорните деца,
защото сме и болка и твоята надежда,
а младостта далеч от тебе ни отвежда.

Каква неземна сила във теб се е вселила -
земя скърбяща – болките простила,
оставена от нас - най–свидните деца,
посрещаш ни сега с надежда от цветя!

Душа в ръце събрала

Душа в ръце събрала -
ти толкова си обич разпиляла,
но няма край - пилееш ти,
а любовта от тебе пак искри.

Понякога си мислиш, че не можеш
и искаш любовта да си отложиш,
но няма край - щом бягаш ти
до тебе тя ще долети.

От себе си не можеш да се скриеш
дори когато тихи сълзи триеш,
ти нямаш край - обичаш пак
и най - последния си враг.

Защото със любов сме сътворени,
от този извор пием вдъхновени,
той няма край - извира в нас
и в най - самотния ни час.

И каза Бог - "Аз обич вдъхвам в теб,
а ти я разпилей навред,
от себе си раздавай я докрай
и ще усетиш Моя Рай"

24.01.2003

Ако си дал от себе си

Ако си дал от себе си частички
спасяваща и жива доброта,
ако си спрял да подариш на всички,
в студа от твойта топлина.

Ако си сбрал в горещи шепи
най - свидната ти обич на света,
ako излял си я да свети
на друг пътеките в нощта.

Ако си сгрял със силна вяра
и лед превърнал си в сълза
ако полял със нея си цветя
и те разцъфнали в снега...

Ако си пял във своята тъга
и в песента изгрявали слънца,
ако разсеял си мъгла
с изплаканата светлина.

Ако си скитал сред безкрая
да търсиш истина една,
ако не си избирал края
дори загубен във нощта.

Ако живял си винаги така -
ако си носил светлина,
ако обичал си света,
от себе си оставил си следа.