Пуста

Най-силно и до болка ме боли,
когато любовта си заминава,
когато се потапям в скучни дни
и себе си откривам опустяла.

И няма звук, ни полъх на море
и прашни чувставата мълчат,
загубили са своето небе,
пълзят, не искат да летят.

Изхвърлени от топли длани,
самички зъзнат без подслон,
остават си във мене неразбрани,
и после тръгват без тъга, без стон.

Нима не съм обичала безкрайно,
а нищо не усещам днес,
не беше ли до болка всеотдайно,
а само прах остана в мен.

Защо така ограбващо си тръгваш,
любов, която ме плени?
защо сърдита в мен настръхваш,
кажи ми, кой те нарани?

Аз зная - ти не трябва да болиш
и винаги ще тръгваш щом тъжиш,
и днес сърцата ни дори да нараниш,
така живота ни ще съхраниш.

Мечта

Падна звезда от небето
и ме улучи дълбоко в сърцето
погледнах, в ръцете държах светлина
моя малка от Бога дарена мечта.

С усмивка във себе си я съхраних
и сляпа на Бога се доверих,
знаех, че този е верния път,
че води към непознат райски кът.

И смела завинаги тръгнах,
мечтата си с обич прегърнах,
превърнах се в сбъдване цяла -
аз исках докрай да съм я изиграла.

Сега се усмихвам и пея в нощта,
все още е жива тази мечта,
сълзите безсилни не я угасиха,
и слаби ръце не я разрушиха.

И ако някой ме пита - защо все си жива
и от къде извира твоята сила?
С усмивка ще кажа - аз имам мечта
със нея живея и сбъдвам света.

Рушим

"Колкото по - дълбоко дълбае скърбта в душата ни,
толкова повече радост може да вмести тя"
Джубран Халил Джубран

***
Заедно заслепени все грешим -
заедно душите си рушим,
ще имаме ли обич, за да си простим
и да можем всичко пак да съградим.
***

Всички брави от мене са счупени,
а вратите от тебе заключени -
няма път, ни мечта, ни земя,
мога само да плача в нощта.

Стоя и не гледам в очите на края,
загубих завинаги, как да призная?
И трябва ли слаба да те отрека
или твоето нямане да си понеса.

Щом болка нарекох те - нака да бъде
и с болка оставям света да ме съди.
Сълзите в очите за тебе ще пазя
и с тях ще обичам - не искам да мразя.

И може без сили съвсем да остана,
но тебе ще нося, моя пареща рана,
до край да се сбъднеш, любов самота,
до край ме заливай, моя нежна тъга.

Аз зная завинаги в мене си жива
чрез тебе аз дишам, моя обич красива
и смисъла в тебе за мен е велик,
различна пътека в света си открих.

И нека ме съдят грешните мисли
да ме оборват с прималиви смисли,
да те откъсна от мене не мога
ти си моята свята молитва към Бога.

Остава завинаги тази следа,
раняваща моя, любов самота,
предодох се вече до край ме владей,
с пречивстващи сълзи нощта ми залей.

През тях ще те търся в света от тъга,
не тръгвай, бяз тебе ще съм по-сама.
Дълбай ме отвътре, разкъсвай ме цяла,
аз искам до край да съм те преживяла.

Изгубена моя, обич мечта,
изправяш пред мене врата след врата,
минавам през всяка и само мълчание,
поставяш ми труден живот изпитание.

Но с всяка забита стрела аз откривам -
след края по-вярна пътека намирам,
тогава прославям те, моя тъга
единсвено с тебе познах радостта.

***
Не се страхувам, че с тебе рушим,
това е нов път да се съградим,
и колкото силно днес се раним,
с повече обич това ще простим.

Защото много те обичам

Защото много те обичам, спирам
да вдъхна този свят студен
и в мене силата откривам
да имам поглед озарен.

Прости, че идваш от далече
и виждаш - тъжна съм била,
аз обещавам - няма вече
да плача от студенина.

Ти помниш ме такава влюбена -
отдала се на пролетта,
а днес от нямане погубена
откриваш ме сред есента.

Да знам - аз обещах, че ще се боря,
но паднах повалена от тъга
не исках с любовта да споря
и тръгнах си преди да е дошла.

Прости, тогава всичко знаех,
но не посмях да полетя
и нашите мечти оставих -
не моята пътека се втурнах да вървя.

Изгубих се сред другите в безкрая
от уморени мисли и събди,
но исках да раздам до края
една любов, която ми тежи.

Сега разбирам,че не съм забравила,
ти носиш ми към мен следа,
от обич в тебе съм оставила
към себе си най - вярната врата.

Каквато съм била при тебе се откривам,
прераждам се в една забравена мечта,
частичка по частичка отново се събирам
от твоята искра запалвам светлина.

Защото много те обичам,
защото ме обичаш ти,
когато ме боли при теб ще тичам
да ми припомняш нашите мечти.

Безкрая

При тебе спирам само да призная -
страхувам се, че няма край безкрая,
че цял живот на някъде ще скитаме,
че ще приситигаме и ще отлитаме.

И питам се дали това сама избрах,
да бъда силна като пожелах,
това ли значи - страшна сила
да няма кой да ме закриля.

И аз ли бях онзи смелата,
която не призна повелята,
че трябва да съм нежно цвете,
закриляно от ветровете.

Поканих ги да бъдат мои братя
и заедно да обиколим земята,
закостенели нрави да рушим,
един различен свят да съградим.

С усмивка предизвиках си съдбата,
че няма да се подчиня на правилата,
че зная тайната на любовта -
че тя е повод да вървя, а не да спра.

Така избрах най - стръмната пътека
все търсих мрак и там да светя,
и мисля си сега - навярно съм сгрешила,
мечтата си от сила дали не съм строшила.

Сянка

Тъмна сянка се спира
и ме взема насила
и шетпи ми в нощта,
че нямам с какво да се защитя.

Че светла не мога сега
да се откупя от нея сама,
и ако искам за миг свобода,
ще трябва да открадна три сърца.

И три възможности ми дава
три пътя да открия и оставя
да разруша три тръпни свята
отнела им за себе си сърцата.

Тъмна сянка веднъж завидя
на светлината във мойта душа
и зла реши да ме накаже,
че няма обич с мене да докаже.

Тя искаше да ме владее
и с моя поглед да се смее
със мойта хубост да омайва -
не да даде, а да ограбва.

Тя ми каза ехидно: "Не тичай,
не тръси,не моли, не обичай
подчини се и моя бъди,
три горещи слънца за мен угаси."

Аз мълчах и навеждах глава,
търсех начини как да я спра,
и реших да строша красотата,
за да запазя живи сърцата.

На скитане дълго обрекох се,
че вярна ще бъда зарекох се,
и нито веднъж не протегнах ръка,
от друг да крада, да се съхраня.

Последно ти ме отмина и не позна,
че мене ще срещнеш ти не видя,
не можех с очи и ръце да те спра,
не можех от тебе да вземам сега.

Тъмна сянка ехидно се смее във мрака
тя не спи, да обикна ме чака
и тогава примамлива идва в нощта
със мойте длани да взема сърца.

Остави ме и тръгавай към светлината,
ти вместо мене обичай слънцата,
и потапяй се смело в лъчите им,
и помни, че със тях аз обичам те.

mising One inside of me

Мъничка истина в думи събранa,
шепичка вяра от теб разпиляна -
имал си Нещо, което са взели,
светлия поглед от теб са отнели.

Някой в душата ти пак се е ровил,
някой е тръгвал, а ти си го гонил,
обичал си силно жестоки ръце,
които са имали нежно лице.

Обичал си силно, раздал си до край,
но не получил заветния рай,
загубил си в себе си тази искра,
която запалва ти мрака в нощта.

И криеш се вече, градиш си стени,
мислиш, че няма зад тях да боли,
скрит и от себе си ред подир ред,
трупаш зазидани късчета лед.

А вечер заспиш ли сънуваш мечти
как нечия длан стената руши,
но липсва във утрото тази ръка -
мечтата превръща се в нова стена.

Защо не ми каза, че друга обичаш,
че в други градини мечтаеш да тичаш?
Остави това да откривам сама,
сама да проглеждам след всяка сълза.

Защо не ми каза, че идваш при мене,
за миг да избягаш от прашното бреме?
От себе си повече щях да ти дам -
искрица да имаш, когато си сам.

Незнаех, че с утрото бързаш да тръгваш
на ставане своята болка нагърбваш
и само с усмивка разрошваш косата ми
и под краката разбиваш земята ми.

Сама се завързах, за да не тръгна
да тичам след теб и да те върна.
Някой бе казал, че друга обичаш,
че в други очи непрестанно се вричаш.

Объркана аз, изпуснах мига
да ти даря за изпът светлина.
А вече е късно - звездите мълчат
и няма какво да ни предрекът.

Зная - не моите длани сънуваш
и не за моите песни тъгуваш,
затова любовта, която остана
преврънах във чиста молитва за двама.

За тебе помолих Бог да те срещне,
с онези мечтани пръсти горещи,
които ще ровят стената от лед
и там ще откриват теб, само теб.

За мене помолих Бог да дари
сили за обич и нови мечти,
напред да вървя, да стигна мига,
когато от мене ще дам светлина.

Лятна жена

Дъщерята на вятъра кръстих се аз,
потомка на слънце искрящо,
сестра на звездите в среднощния час,
родена сред лято горящо.

За очи си откъснах частичка небе,
в душата излях светлината,
а себе си смело закичих с криле,
такава посрещнах зората.

Такава пред Бога първо се спрях
помолих за шепичка Вяра,
която да пази сърцето от грях,
в душата щом нещо изгаря.

Такава до тебе пристигам сега
такава за теб ще остана -
родена от слънцето лятна жена -
жена в светлина изтъкана.

И винаги лятна ще идвам при теб -
и ненаситен от мен ще отпиваш,
прохладен и жаден със пръсти от лед
пожарите в мен ще попиваш.

А вятърът щом ми довей Есента
ще тръгвам със птичата песен
и да се върна отново при теб с пролетта
ще ме очакваш ти есен след есен.

юни 2002 г. гр.Варна

приСЪНЕНИ приЗНАНИЯ

Търсил си ме,
във чуждите длани
си търсил моите докосвания.
Чакал си ме,
на други спирки и гари,
от където аз не минах.
Благодаря ти, обич моя,
че винаги си тръгвал,
че не спря преди да ме откриеш.

Сега се спри,
спокоен затвори очи,
намери ме, заcпивай.
Уморен си, зная,
във всяка длан, на всяка гара
остави по нещо от себе си.
Не ми разказвай,
че винаги болеше, когато ме е нямало,
зная и вече ще съм тук.

Кошмарът свърши,
кошмарът от несбъднати мечти,
аз ще ти сбъдна тази.
Ти само ме мечтай,
измисляй ме каквато си поискаш
и ще усещаш, че се сбъдвам.
Не се страхувай,
и от съмнения не спирай да мечтаеш,
зная, че съм аз.

Заспивай вече,
тази е нощта, в коята ще сме уморени
от дългото ни търсене.
От утре ще е леко,
утре ще сме с нови сили,
защото знаем, че сме се открили.
Обичам те,
и винаги съм те обичала,
докато си ме търсил.

Обичаш ме,
зная че винаги си ме обичал,
докато съм чакала да ме откриеш.
И тази обич
все ни е изтръгвала да тръгваме,
боляла е, защото не сме били ние.
Сега сме аз и ти,
сега сме ние и го знаем,
защото любовта ни не боли.

Обичам те, заспивай...

Може ли да те обичам?

Извинявай, може ли да те обичам,
нали ми каза аз да избера.
Аз искам с вятъра да тичам,
а в себе си да нося любовта.

Аз искам слънце да ме грее,
да се усмихвам на добрия ден
и птица във душата ми да пее,
и да заспивам с поглед озарен.

Аз искам да усещам жива
светът как тръпне и цъфти
да бъда в себе си красива,
от мене радост да вали.

Аз искам само да обичам
не в мене да си влюбен ти
на чужди пътища да те обричам,
да ти налагам моите мечти.

Помни на свобода обречени сме само
и няма да ти позволя да спреш
да ме спасиш със силно рамо
във вярност да се закълнеш.

Аз мога да летя и да пропадам,
аз имам сили да вървя,
аз мога себе си да давам
и да обичам и да съм Сама.

Прости, ако не те смущавам
ще бъда влюбена жена,
не искам в мислите ти да оставам,
а само да ти нося топлина.

А щом се сгрееш си тръгни
или пък остани да изгориш,
но пътя сам си намери,
аз искам него да вървиш.

Камък

Не питай от къде е в мен,
душата камък дето нося,
тежи и ми напомня ден след ден,
не съм родена аз любов да прося.

Това остана ми от теб,
едничка твърдост в мен втъкана,
сърцето си превърнах в лед,
душата в камък - да не бъде рана.

Да не тъгува, длани сплела,
в твойте липсващи ръце,
така към нищото поела,
сама с отрязани криле.

Прости, но камъните не тъгуват,
те нямат памет и не чуват зов,
безкрайни хоризонти не сънуват,
не тръпнат зажаднели за любов.

Студен и хладен е дъхът им,
а допира скова всяка длан,
която се опитва да зарови пръсти
и да остави спомен там.

Не питай от къде е в мен,
чудовищната тайна сила,
извира необятна ден след ден,
от камъка, зад който съм се скрила.

В студа

В студа ще си мислиш за мене,
заспивайки в студ, в теб обич ще дреме,
а ти ще затваряш очи и ще бягаш
и мен да обичаш все ще отлагаш.

Причината всъщност за теб е голяма -
ти знаеш, че тука за мене те няма,
че ти не остави и спомен дори
от страх може би да не ни заболи.

От страх, че от утре ще трябва да тръгнеш,
ти не протегна ръце да прегърнеш,
от срах, че от утре ще бъдеш далече,
ти своята обич на глас не изрече.

В студа ще отричаш, че аз съм била,
в студа ще се скиташ да търсиш врата,
през нея да минеш и да оставиш,
мечтата, която след миг ще забравиш.

Защото е лудост тази мечта,
че аз ще живея и чакам сама,
но двама мечтаем в среднощния студ
ти някъде там, аз някъде тук.

Затваряш очи и не вярваш във мене,
оставяш студа тази лудост да вземе,
така е по лесно - разбирам това,
но мога ли лесно да се примиря.

И тъжна се скитам сред другите пак,
света преобръщам наопаки чак,
да търся пътека по нея да мина
и тази любов без да спра да отмина.

Понякога спирам и мисля с усмивка,
че можех да бъда голяма щастливка,
веднъж ако беше прегърнал ме само,
за миг приютил ме до твоето рамо.

Сега щях да помня красивия миг
и щях да усещам във себе си вик,
когато поискам до друг да се спра,
когато е трудно да бъда сама.